За някои пътуването с влак е досадна загуба на няколко часа. За други – необходимо зло (необходимо – поради достъпните цени, най-вече за хората от третата възраст, зло – защото вагоните, седалките, прозорците, разписанието…). А за трети, в това число и за мен, пътуването с влак е възможност да се насладиш на нещо различно от ежедневието, и да се срещнеш със случайни хора.

В купето сме трима – младо момиче (ученичка или студентка – така и не се разбра), мъж на години – почти набор, и аз. Колелетата на влака тракат вече три часа. Момичето върти в ръцете си смартфона и не сваля слушалките от ушите. Мъжът удря една дрямка, гледа през прозореца, явно скучае. Аз също местя поглед ту към прозореца, ту към коридора… Мълчим, всеки с мислите си. След това влакът спира, момичето слиза… Не каза „Довиждане“, както и не каза „Добър ден“. Явно световете ни са различни. А после…

А после останах с убеждението, че мъжът има скрит превключвател „ON – OFF”. И че някой го превключи на “ON”. Започна дълъг монолог. Закъде пътува, с какво се занимава – свирил на популярен инструмент, в онези години бил в известен състав. След промяната се ориентирал бързо, че от това може не само да се прехранва, но и да печели. Пътувал и зад граница (сега е лесно, нали?), почти бил станал гражданин на света. Обсъдихме политиката, политиците, чалгата и чалгарите, живота тук и там, цените, доходите, пенсиите, здравето и болестите, КОВИД-а, мерките, семейството… Изтече цял час, без да го усетим. И дойде време да слизаме.

Защо бе мълчал три часа? От неудобство пред момичето? Така и не разбрах. Но явно бе от хората, които обичат да споделят. Стига да има кой да слуша. А аз обичам да слушам…

Спомням си и друг случай от друго пътуване. Този път бяхме седем души. Две малки деца – момчета, мама и татко, баба и дядо. Младите бяха усмихнати и жизнерадостни. Български турци. Говореха отличен български език. Вече десет години били в Германия. Първо той, намерил си работа, взел при себе си и булката. Родили им се двете дечица, сега са тук за известно време по хубав повод. После – обратно, трябва да се работи. Децата говорят български, но се усеща, че основният им език е немски, и често преминават на него, докато играят. Бабата и дядото предпочитат турския – живеят в малко селце, където се общува почти само на този език. А как се разбират дядото и внучетата? Децата се захласват в играта, викането се усилва… „Дур!“ – мъчи се да ги усмири дядото. „Найн!“ – тропа с краче по-големият и… играта продължава.

Усмихвам им се. Да са живи и здрави. Бъдещи граждани на света 🙂

Прочете и „Седя и мисля…„.