Имало едно време едно старо българско село. Селяните си живеели задружно, споделяли несгодите и си помагали, доколкото могат. Селото си имало кмет. Кметувал цели десет години. И както почти всеки кмет по онова време, тормозел съселяните си, големеел се, угаждал...

Лъскави витрини, лъскави автомобили, лъскави сгради, лъскави хора... Но, както бе написано от анонимен автор на една стена, хора много, но човеците са малко... Как да разпознаем човеците сред анонимното множество и фалшивия блясък? И как да не бъдем част...

Често ли осмисляме старата българска поговорка „Здравият е най-богат“? Има дни, когато го правим. Има дни, когато просто избираме да си живеем живота. Дори и това да е нездравословно. А понякога стигаме до философското заключение „Здраве, здраве, ама... голо здраве...